С Борислав Борозанов за пръв път се видяхме в Солун, някъде в началото на хилядолетието, май 2001 г. Група водещи български фотографи – Соня Станкова, Бойко Йорданов, Нели Гаврилова, Милан Христев, Алеш Хръдличка, Драгомир Ушев, едно момиче Любомира, упълномощена от „Кодак“ на Юрий Трейман (страхувам се, че някого пропускам), бяха поканени в Солун за Седмицата на фотографията. Взеха ме, за да направя представянето – вече бях писал за доста от тях, познавах ги, пък и редовно публикувах във в. „Култура; това сигурно също е имало значение. Ако щете ми вярвайте, за пръв път пътувах извън България – социализмът не се церемонеше с такива като мен безизвестници и несигурници; дотогава опознавах света от книгите и от разкази на приятели – българи, никарагуанци, афганистанци, чилийци, унгарци, палестинци, гърци, колумбийци, нигерийци, монголци… Очите ми бяха на четири, гълтах чуждото място, както камила вода от кладенец. Разходих се из пазара (това и досега ми остана – където и да съм, винаги намирам начин да стигна до местния пазар), видях Бялата кула, Музея на фотографията, черквата „Св. Димитър“, галерията… И, разбира се, посетих и кръчмите. В една от тях се запознахме с Борето.
